Бурен

БУРЕН

Очи отварям пак.
Над мен лазур – небе покров.
Край мен, безкрайна степ –
море от мои братя
и пролет с утринна роса.

Цял ден, лудешки танц със ветрен ритъм
танцувахме опиянени,
от слънчевите топли ласки.

Прегърнати, един до друг.

Ден след ден, минава
пролет в страсти и забрава.
Така години сто,
а може би хиляда,
все тук посрещам пролетта.

Разказваше ни вятърът легенда,
за чудни, хубави места.
За птичето което пее,
летейки волно по света.

Вятър – огнен порив,
целува жарко всеки стрък.
Край мен е суха степ,
като напукан камък.
Ни капка дъжд от пролетта.

Дали ще дойде птичето което,
да вземе трите семенца,
та някое от тях да може
в нов дом да срещне пролетта?

Очите ще затворя,
аз и всички мои братя.
Че сивото небе
тежи като олово
и мъртвото поле край нас.

Ако не дойде птичето което...
Ще паднат трите семенца
и някое от тях навярно
ще се събуди пак в степта.