top of page

ЖЪТВА ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Началото на декември, късно вечерта. Говорим си по скайпа с моите хора в Америка и от дума на дума ми споделиха, че ще ми изпратят колетче за Коледа. "Абе, недейте", викам аз, "Имам си всичко, нищо не ми трябва". То, наистина на пенсионера му трябват само две неща: или всичко, или нищо. Ама те, "Нищо, нищо, ний така сме решили." "Ами добре. Хайде, щом така сте решили."

 

Свършихме си разговора и си легнах. Но сън не идва, а ме налегнаха черни спомени за един такъв колет от Америка преди доста години. И не само за него, ами и за онова смутно време след промените. Минаха вече двайсет и пет години. Като погледне назад човек, сякаш беше вчера. Много вода изтече от тогава и много неща се промениха, но някои така и не помръднаха и все са си същите.

 

Спомних си времето след деветдесета. Щуро време. Властта рухна, а нова така и не дойде. И хората пощуряха. По-младите, кадърните и тарикатите офейкаха по чужбината. Едни да търсят работа и прехрана, други да врътнат по някоя далаверка, че то тогава у нас ни работа, ни пари.

 

А моето семейство като всички, средностатистическо, с две деца – ни малки, ни големи. Ни да ги лъжеш, нито да ги пуснеш "по широкия друм на живота". По едно време само аз работех. Получавах милиони, ама за хляб и сол не стигаха. Та реших тогава, "барабар Петко с мъжете", да запраша и аз за Америка.

 

С голям зор навих един приятел да заминем двамата. Намерихме фирма, дето урежда визи за щатите и отидохме на разговор. Попитаха ни дали сме излизали в чужбина. Аз казах, че съм бил на гурбет в Либия, а приятеля, че е бил в командировка в Япония, Канада и на други места. Питаха ни и дали имаме пари, с които да разполагаме по време на престоя си в щатите. Аз казах, че имам няколко хиляди долара, а приятеля, че няма, ама ще вземе назаем. Платихме, оставихме си задграничните паспорти и зачакахме.

 

Месец, два, три, накрая пристигна по пощата голям жълт плик. Отварям го аз, а вътре паспорта и писмо от фирмата. Съобщаваха ми, че от американското консулство не са ми дали виза. Поглеждам в паспорта, там черен печат. Хайде, визата както и да е, ама печата защо? Обаждам се на приятеля да му се оплача, а той весел, щастлив – получил виза. Пукнах се от яд. По-късно разбрах, че междувременно ходил пак на разговор във фирмата. Не знам какво са си говорили, ама той и до сега си е в Америка.

 

Както и да е, само че аз така лесно не се отказвам защото знам, че няма начин да няма начин. Обаче с този черен печат в паспорта, легално в Америка, наистина няма начин. А за нелегално – дума да не става. Семеен човек с две деца и безработна жена, да ги лиша и от моята мижава заплата и да хукна по чужбините, да се крия в нелегални квартири, да пълзя под телени огради, да прескачам стени и да стана невидим за граничните служби. Какъвто съм куцуз, нищо от това няма да се получи.

 

Замислих се и се сетих тогава за жената. За жената въобще. Колко велики дела са извършили красивите жени в човешката история. И добри и лоши. Мата Хари например. Голяма шпионка. Тя ... Както и да е.

 

На моята жена много и върви. Каквото реши да направи, все и се получава. Та така, между другото я запознах с битието на Мата Хари и един ден и казвам. "Жена, ти Мата не Мата, ама хари да те пратим в Америка". Сякаш ток я удари. Аз нямам дар слово, ама иначе съм много убедителен. Успокоих я и я убедих.

 

Най-добрата и приятелка беше в щатите. Писаха си няколко писма и жената получи покана да и отиде на гости. Подаде молба в американското консулство и получи виза от раз. Литна като волна птичка през океана, та чак до Америка.

 

След време ни се обажда по телефона и казва "Изпратих ви колет с много дрехи и подаръци". Голяма радост настана в къщи. Децата, девойки вече, ще получат дрехи от Америка. След няколко дни пристигна и съобщението. С малко тичане насам-натам, разбрах, че трябва да отида на сто и петдесет километра за да го получа. Ние живеем в голям град, но митницата била в още по-големия град.

 

Слагам пачка пари от големи банкноти в джоба, качвам се на влака и заминавам. Митницата, в централната поща. Имаше опашка. Наредих се и зачаках. Нямах представа какво се прави на митница, но докато си чаках реда научих почти всичко. Но най-важното и същественото беше само едно. Че ще ти одерат кожата. Ако нямаш много пари, въобще не влизай. Как пък не. Аз, да им дам пари на тез търтеи. След разговорите на опашката вече бях подгрял достатъчно. Погледнах си ръцете, работнически, като лопати. Може да не съм Дан Колов, но поне един митничар мога да удуша. Само да видим кой ще е късметлията.

 

Дойде и моят ред. Влизам в едно помещение пълно с пакети, вързопи кашони и т.н. Търся с поглед жертвата, а насреща ми едно младо девойче, малко по-голямо от моите дъщери. Белосано, червосано, натокано отвсякъде. Усмихва се любезно, любезно и ме кани до нещо като бюро. Показа ми един голям кашон и започна дълга тирада.

 

"Защо такъв голям кашон са ви изпратили вашите хора. Знаете ли колко мито трябва да платите за всичките тези дрехи." И продължи с разни постановления, разпоредби, тарифи, счетоводни отдели, повторни идвания, приемни дни и още и още, но аз вече нищо не чувах, защото центрофугата в главата ми дигна обороти, а в такива моменти ни чувам, ни виждам. Спомням си само, че си погледнах ръцете. Погледнах тънката и шийка и се сетиш, че ако я удуша, голям срам ще бера. Реших да оставя кашона и да си хвана пътя. Но в къщи децата чакат подаръци от мама, от Америка.

 

И само изломотих "Колко". Видях, че каза нещо, но не я чух. Извадих пачката и я ръгнах в ръцете и. Грабнах кашона, а той шейсе, на шейсе, на трийсе. Мек и на всичкото отгоре отворен. Гъни се, криви се, падат от него дрехи и парцали, а аз събирам и продължавам да се боря с него, носейки го, влачейки го. Само и само по-бързо да изляза от сградата. А навън борбата продължи чак до гарата. Спирам с тази история, щото сигурно не ви е интересно. Пък и да ви е интересно, спирам, щото ми се дигна кръвното...Ох...

 

Както и да е, дойде понеделник, преди Коледа. Отварям пощенската кутия и вътре съобщението. Имате колет от чужбина. Заповядайте в първи пощенски клон да си го получите, във вторник или четвъртък, от девет до десет часа.

 

Този път ще си го получа в нашия град. Значи нещата са се оправили. Отивам на другия ден в пощата и се нареждам на опашката. Пред мен десетина петнадесет човека. Питам "Кой е последен?". Оказа се една жена в напреднала възраст, която веднага започна да ме информира, както си му е реда. Миналия път сто и петдесет лева платила. Разкарвали я до счетоводството на митницата, в края на града. Та после до банката и чак след няколко дни си получила колета. Пък то този път другият приемен ден се падал по Коледа и кой знай кога ще стане.

 

Гледам аз как върви опашката. Излиза младо девойче и кани следващия да влезе. На излизане, всеки с различно кашонче. Един с малко, друг с голямо и си отиват по живо, по здраво. Е, нещата са се оправили си викам пак аз и чакам. Накрая излезе и моята информаторка и тя с пакетче. Дойде моят ред. Кани ме девойчето и влизаме по едно коридорче, в една вътрешна стаичка. Не знам защо е вътрешна, ама сигурно защото така ги строяха едно време пощите. А там, още едно девойче. И двете белосани, червосани, натокани отвсякъде.

 

Ще рече човек, млади, зелени, не си разбират от занаята. Не разбират ли, не разбират ли. На едната им ръка ей такава паламарка. В другата остър сърп, извит като змийче. Жънат ли, жънат. С един ряз не ракойка, ами цял сноп ожънват. А вън пред вратата чакат още петнайсетина снопа за ожънване. Едно време поговорката беше "Ден година храни". Но митничарите я промениха. Кой ще се размотава цял ден. За кадърните хора и един час е достатъчен да си напълнят хамбара.

 

Любезно ме поканиха да седна. Едното девойче сне моето кашонче от рафта, педя на педя и усмихнато започна. "Вашите хора са написали много голяма сума за стойността на съдържанието. За едната партида както и да е, но за другата май ще трябва да отидете до счетоводството. Там като ви изчислят сумата ще отидете в банката да преведете парите и след това ще дойдете да си получите колета". Продължи да говори, но аз не чувах нищо, защото центрофугата в главата ми набра обороти. Погледнах си ръцете. Макар и да са вече пенсионерски, все още са си като лопати. Погледнах тънките им шийки и пак се отказах от този вариант. Де да беше някой мустакат митничар, ама така не става. Срамота. Но пък вече никой не ме чака в къщи за подаръци от мама. Станах и си тръгнах безмълвен.

 

Отначало не разбраха какво става, но когато бях вече във фоайето изскочиха и те, и едното извика след мен. "Господине, за да освободите колета си ще трябва да се подпишете".  Хората на опашката гледаха с недоумение. Върнах се няколко крачки и попитах девойчетата. "Вие, майки имате ли?". "Имаме", отговориха машинално и двете, леко смутени. "Ха тогава, носете им много здраве от мене. И на двете". Плюх юнашки на една страна и си тръгнах.

 

Е...не съм плюл, ама така се казва. Обаче си тръгнах. И сега се чудя как да обясня на моите хора в Америка, когато им върнат пакета, защо не съм го получил? Как ще им се извиня? На всичките унижения и несгоди там, вместо благодарност, да получат огорчения и от тук, и от мен. Но какво да направя, като в митниците няма демографска криза.

bottom of page