БАЛКХАРА 

Религиите, че трябва да си отидат, трябва и ще си отидат, ама как, като не искат? Когато не знае нещо човек пита. Все някой може да е осведомен по въпроса. Та и аз реших да питам моя приятел, но за да не се издавам, че се занимавам с такива глупости, че пък и книга пиша за тях, реших така, по-отстрани-отстрани до го подпитам, тарикатски.

 

Приятелят ми е и съсед от детството. Но приятелството ни колкото старо, толкова и странно. Той стана висш номенклатурен партиен кадър в нашия окръжен град, а аз обикновен малък работник в голям завод. Той се изкачи по стълбата на  властовата структура в партията и окръга до върхушката, а аз цял живот все тъпча на едно място, останах си шлосер. Но така се въртяха нещата от живота, че пътищата ни постоянно се пресичаха.

 

По едно време го назначиха за голям шеф в нашия завод. Ах, рекох си, моят човек сега ще ме оправи. Подхвърлих му един два пъти за някакво повишение и той обеща, ама ха днеска, ха утре, и така си остана. Вярно, за добра работа ме наградиха два три пъти с по някой лев, но това беше всичко. И нещата си отидоха по местата. Той, като голям началник, все намираше повод и начин да ме заобиколи и в службата и на улицата, а аз като експлоатиран и служебно неудовлетворен работник от отношението му към мен, също. После го изтеглиха по върховете на властта в окръга и се виждахме рядко и то само в махалата.

 

Но годините си вървят. И за него и за мен. И за държавата и за света. Духна вятърът на промяната. Помете старото, но не докара новото. Така в суматохата на прехода, старостта и неволята ни събраха и сближиха отново. И ето ни сега двама редови пенсионери, без пагони и лампази, с протрити дрехи и оредели усмивки,  със стари обувки и смешни шапки, но с общи спомени. Мислите ни и разговорите ни, все около тях се въртят. Щото, откъде пари за нови.

 

Приятели, приятели, ама все някакси неравноправно го караме. Разговаряме, разговаряме, но все той последен обобщава и менторски приключва разговора. Започвам аз някаква тема, а той все успява да завърти нещата и да докара разговора до великите си номенклатурни решения и изпълнения. И не търпи възражения. Все аз крив, все той прав, ама го трая, като не съм бил там, мълча и слушам. Пък и вече ми е все едно. Пука ми на пенсията.

 

Нашият старшина в казармата все ни повтаряше, "Войникът, оставиш ли го без работа, за нула време, сто поразии ще направи. Затова, наряд и работа. Наряд и работа!". Побъркваше ни. Та и ние сега, пенсионери, пенсионери, ама без работа. И за да не пречим и да вършим поразии сме си намерили занимание. Четем книги. Тихо и кротко. И като децата се втеляваме и влизаме в повествованието на книгата. Напоследък любимото ни четива е за титаничната, епохална борба между рицарите на бялата и червената роза. И естествено рицарите сме ние. Яхнали червения и белия дракон се бъхтим, бъхтим. Краят му не се вижда.

 

Обикновено аз понаобикалвам книжарниците да проверявам за нови томчета и после у нас ги четем и беседваме по съдържанието им или разговаряме по други теми. Но като навлезе в повествованието човек се увлича и се вживява и тогава, обикновено след втората страница, по време на битката ставаме равноправни. Тогава аз набирах достатъчно смелост да му възразявам и той позабравяше за величието си. В такъв един момент на равноправие се изпъчих насреща му и гневно го заядох.

 

   – А бе, гад мръсна, комунистическа. Ти помниш ли, когато в завода, нашият бригадир, бай Иван щеше да се пенсионира и аз дойдох при теб с молба, да ме направиш бригадир на неговото място. Защото аз наистина го заслужавах. Имах достатъчно стаж и знания в занаята. Пък и ти колко пъти си повтарял пред всички, че имам златни ръце, че това, че онова. И накрая направи бригадир един некадърник и подмазвач, дето колегите не го брояха за нищо и го мразеха. А? Отговори ми да чуя. Защо бе? Номенклатурна единицо!

 

   – Ей заради това, ти тогава си остана номенклатурна нула. Можех да те издигна и да вървиш след мене нагоре, ама като не вдяваше от нищо. Одъртя и пак нищо не научи от този живот. Ами нали като те направя бригадир, ще тръгнеш по оперативки, по петминутки, по десетминутки и разни други многоминутки. Ще правиш планове, графици и отчети. Ще даваш справки, за това и за онова, на този и на онзи началник. Ще ходиш на опреснителни курсове, семинари, обмяна на опит и така нататък и така нататък. С часове и с дни няма да се вясваш в бригадата. Кой тогава ще работи бе, аланкоулу. Онзи некадърник ли ще работи и ще организира работата в бригадата. Ако те бях направил бригадир, всичко там щеше да рухне. И плана и производството, а след него и аз... Айде сега налей по едно, че на червеният дракон, от бълване на огън му пресъхна гърлото.

 

Налях му, естествено от червеното и гузно замълчах, в ръката с бяла роза. Загубих битката, но нямах намерение да се предавам. На последното литературно четене реших да го изненадам и да го поприпитам по моя въпрос. Да не си мисли той, че съм само прост шлосер, със златни ръце и чугунена глава. 

 

Разказах му, че снощи съм сънувал чуден сън, че сам шеф на ООНето и трябва да реша проблемите на човечеството. Говорих два часа за религиите и че вече им е дошло времето и трябва да си ходят, ама те нещат. Та затова трябва да реша този въпрос, "Хем агнето да е цяло, хем вълкът да е сит", но немога. Щото религиите не дават да им се измъкне кокала от устата. И сега, като шеф на ООНето, съм много притеснен.

 

А червеният рицар ме погледна замислен, прочете един голям абзац и рече.

 

   – Ние, в партията, този въпрос сме го решавали много пъти. Когато някой от нашите се издъни, не иде да го оплюем и да го наврем в миша дупка, защото това бие по авторитета на партията. Какво ще си помислят хората за нея и за комунистите, че са маскари – сакън, дума да не става. Затова правим едно общо събрание на колектива, теглим една благодарствена реч за делата и всеотдайността на нашия колега и за поощрение го повишаваме на по-висока длъжност. Обикновено го пращаме в пета глуха, за да го държим изкъсо и да го наблюдаваме. От него зависи, дали след време ще го вкараме в играта отново или ще го извадим окончателно. Та по същия начин можеш и ти, шефе на ООНето, да решиш твоя, така важен за човечеството проблем.

 

   – Е как по същия начин бе човеко? Та над тях е само небето. Къде повече да ги издигам? Богове ли да ги направя? Юдеите притежават повечето от парите и суровините на света. Мохамеданите владеят милиард и шестстотин милиона души. Християните два милиарда и двеста милиона, ама те пък и държава си имат. Кой ще се съгласи да му измъкнат кокала от устата? Ей тъй. За нищо.

 

   – Как така за нищо? Устата старче, е еднопосочен път. Навънка – не, никога. А за да си отворят устата и да пуснат кокала, както ти искаш, трябва да им дадеш още по-голям кокал. Но за да стане на твоята веднъж и завинаги, трябва и да им го навреш по-големия кокал навътре и да им го затъкнеш здраво в гърлото, че да няма връщане назад от това което ти искаш да стане.

 

   –  Абе какви глупости ми дрънкаш бе? Какви кокали, какви мокали?

 

   – Горкото човечество, горкото ООН. С такъв председател, направо да се разформирова. Абе, некадърнико. С твоята космическа власт, аз щях да управлявам Слънчевата система, а не някакво си ООН.

 

Гаврътна два, три абзаца и продължи.

 

   – Слушай много внимателно и не записвай нищо! Събираш религиозните водачи и им казваш следното. "Ваща вече е изпята! Време е да си ходите и хич не ми се опъвайте, ами послушайте Макиавели, който е казал, "Когото нещо, така или иначе ще се случи, по-добре е да стане с ваше участие". Затова ви предлагам сделка, договор. Да се откажете от религията и да приемете следните условия."

 

И даваш на юдеите всичките пари и суровини на света. Те да ги управляват и да организират стопанството на света. Да дават права на хората и да им вменяват задължения, така, че да не остане на земята нито един гладен, жаден или бездомен човек. Задължението и отговорността за това да е тяхна.

 

Оставяш на християните Ватикана и преместваш там ЮНЕСКО. Да осъществяват неговите функции. Да отговарят за образованието, културата и изкуствата на целия свят, така, че да не остане на земята нито един неграмотен и нещастен човек. Задължението и отговорността за това да е тяхна.

 

Даваш на мохамеданите да отговарят за семейството и обществото, в целия свят. Така, че семействата  да се създават само както природата е повелила – мъж и жена. На света да не остане дете без родители, докато не отидат на небето. Да постановят и осигурят в обществото морал според заръката на Буда, "Верен е средният път!". Задължението и отговорността за това да е тяхна. Но, обърни внимание, за да се осъществи всичко това, в ООНето ти, трябва да има още един отдел, който да ги надзирава, контролира и санкционира. Ефективно. Ако няма кой да го ръководи...

 

   – Ами най-важното. За науката и прогреса, кой ще отговаря?

   – "Много си тъп, Саше!" Естествено, българите.

 

"И замириса на"... бели и червени рози. Драконите увиха дългите си шии в прекрасна мартеница и забълваха жизнерадостните огньове на стария природен ред и над поля и долини се разстла зеления пъстрошарен килим на пролетта. А рицарите, белия и червения, отвориха поредната нова глава от старата книга на еволюцията и възторжено запяха Одата на радостта. Така човечеството беше спасено за пореден път.