БАЛКХАРА 

Къде си, сянко моя? Нима мракът ни превзе?

Ни лъч ли не остана? Нито път? За никъде?

Безумци неразделни – азът мой и сянко – ти,

размахали крилете, нагоре устремени –

имахме мечта и цел – да прелетим безкрая.

Да, да. Онзи, същия – непрелетимия.

Но... младостта отмина; светлината мрак обзе;

крилете изгоряха; поривът – на колене.

 

Къде си, сянко моя? Ще спра, но не сега.

Ти знаеш – клетва люта, жестока съм се клел:

"Дори, когато съм със тяло изтерзано;

угаснали очите; притихнал е слухът;

в лъжа, душата моя здраво прикована;

а умът в безумие обърнат, онемял –

не ще престана да воювам с боговете

в мрака, за моята единствена Вселена!"

 

Къде си, сянко моя? Върни ме у дома,

че пак в земята родна, чужди, подли хора

пак чужди химни пеят, под чужди знамена.

Днес, ценността е мракът, парите са целта.

Тежки, робски времена – светините в калта.

Как се случи? Как можа? И още... Докога?

Стани, стани юнако, с тръбата призови

заспалите си братя – от сън ги събуди!

 

Къде си, сянко моя? За внуците, аз пак

завета на дедите трябва да изпълня:

"Дори, когато съм със тяло изтерзано;

угаснали очите; притихнал е слухът;

в лъжа, душата моя здраво прикована;

а умът в безумие обърнат, онемял –

не ще престана да воювам с враговете,

до смърт, за моята единствена Родина!"

 

Къде си, сянко моя? Краят е далече.

Смъртта, е нощ поредна, а утрото – криле!

​